fbpx

гр. София, ул "д-р Петър Берон" 8 0887 73 3779/ 0882 43 2024

Живеем във време, в което се говори основно за позитивното мислене, как трябва да сме изпълнени с любов и смирение, как не трябва да мислим негативно, да прощаваме, за да сме в хармония със себе си и да се гневим по-малко. До голяма степен съм съгласна, защото хората имат нужда да намерят своя позитивен смисъл в живота. Наблюдавам как те се променят след като успеят да направят крачна назад и да „видят“ с какви ресурси разполагат освен трудностите и проблемите. От друга страна обаче като че ли това да изпитваме гняв, завист или тъга е в противоречие с вярването, че трябва да сме позитивни и затова не си позволяваме да сме ядосани или тъжни. Понякога животът ни подлага на изпитания и ни поставя в ситуации, които не зависят изцяло от нас. Родителите ни, децата ни, приятелите ни, дори самите ние допускаме грешки и това е  нормално, също както е нормално да сме ядосани за това.

Въпросът е имаме ли позволение?

Сигурно ще се зачудите какво означава това някой да ни позволи да се ядосваме, това не е ли съвсем импулсивен и естествен процес? Всъщност не винаги. Особено трудно е, когато изпитваме гняв към хората, които обичаме и околните ни упрекват, че не се държим подобаващо. Все по-често срещам хора, които таят в себе си гняв, който е напълно основателен, но е труден за разбиране и за приемане от другите, а често – и от тях самите.

Нека разгледаме един пример на 34 годишна жена – да я наречем Катя.*
Родителите й се разделят когато е на 3 години и оттогава почти не поддържа връзка с баща си. Вече пораснала, омъжена и в ролята на майка, Катя започва да се вижда по-често с него. В баща й е настъпила някаква промяна и той иска да навакса изгубеното време. Обажда й се сравнително често, за да я пита как е, предлага помощта си, иска да прекарват време заедно. Като че ли се наблюдава разкаяние, съжаление за миналото и близките на Катя й казват, че трябва да се опита да му прости и да започнат да изграждат по-добра връзка, защото така е редно. Всички й казват, че е важно да прощаваме , за да може да
продължим напред. Тя има по-голяма сестра, която като че ли е успяла да намери по-лесно пътя към баща им, но при Катя не се получава, а полага усилия, наистина. Виждат се веднъж месечно или по-рядко, основно на обяд, той се държи добре, а тя – не. Отговаря му троснато и нервничи. Опитват се дори да правят семейни събирания и най-обикновен въпрос от негова страна кара Катя да избухне. Съпругът й й прошепва: „Защо се държиш така? Просто те пита как върви работата?“ Когато се приберат вкъщи и ако тя се опита да даде „глас“ на гнева, който е трупала с години, получава същия отговор „Скъпа, малко прекаляваш с това отношение. Виж как се беше постарал да сготви любимото ти ястие“..

От една страна тя му е толкова ядосана, че понякога дори не може да си обясни защо.
„Той наистина не прави нищо, с което да ме провокира, но понякога се изнервям само от мисълта за него и предстоящата среща“. От друга страна се чувства виновна, че се държи лошо с него, защото той „нищо не е направил или казал“, стои и търпи стоически нейното поведение (което още повече засилва чувството на вина). Тогава в Катя започва да се заформя вътрешен конфликт, който се изразява в чувство на тревожност и натрапливи мисли, напрегната е и не може да се съсредоточи в работата. Започва да се кара все по-често със съпруга си, което се отразява на отношенията им, те се отдалечават един от друг и така Катя решава да потърси професионална помощ. Още на първата ни среща тя каза , че е много объркана, тревожна и иска да намери начин да се измъкне от Виенското колело, в което се върти от години. Тя има много хора около себе си, които я обичат и подкрепят, но въпреки това често се чувства сама, потънала в себе си и с куп противоречия, които не й дават възможност да се наслаждава на живота.

Дали обаче винаги подкрепата, от която имаме нужда е тази, която получаваме?
В случая Катя е много ядосана на баща си, защото „той ги е зарязал просто така и не му е пукало“. През всичките тези години той не е полагал особени грижи за нея, липсвал й е, мразела го е, чудела се е какво е направила, че той да си тръгне? Тя ли е виновна? Сега когато вече си е построила живота без него, той се появява и „иска да се прави на баща“. Но за околните нещата не стоят по този начин. Те виждат усилията, които той полага сега и опитите му да бъде по-добър. Те виждат добре сготвеното ястие и усмивката, с която го поднася, докато Катя „вижда“ онова малко момиченце, което лъже приятелките си ,че баща й е в командировка, защото я е срам да каже, че ги е напуснал, мислейки, че тя е причината за това. Но колкото повече всички се присъединяват към вярването, че тя трябва да се държи добре с баща си и да му прости, толкова повече тя се бунтува срещу това, защото му е адски ядосана. От друга страна този бунт е съпроводен и с чувство на вина, че въобще го изпитва, вместо да „забрави и да продължи напред“ , както я съветват всички. Тя се завърта в този омагьосан кръг, от който не вижда изход.

Това, от което усетих, че има нужда Катя в този момент е гневът към бащата да бъде ВАЛИДИЗИРАН- да му бъде дадено пространство да съществува.

Когато ми разказа историята си, аз й върнах следното: „Разбира се, че си му ядосана – имаш пълното право да си му гневна, за това че те е изоставил и не е бил до теб ‘‘. Тогава тя се разплака. Зарови лице в дланите си и плака дълго. Точно толкова
колкото й беше необходимо. След това пое дълбоко въздух и издиша. За пръв път, както разбрах, тя се почувства наистина облекчена. Мъжът на Катя винаги се е опитвал да й помага и да намира решение за всяка ситуация. Но в този случай Катя няма нужда от решение, а от позволение да бъде ядосана на баща си. Важно е да се направи разграничение между това да се подкрепи гневът на Катя и това да обвиним бащата или да го квалифицираме, например като лош. Ние се гневим и на добрите хора понякога, гневим се на техните постъпки и некомпетентност. Рискът от това да се квалифицира бащата на Катя като лош, е в това, че тя започва да възприема част от себе си като такава. Ние формираме своята идентичност като съвкупност от други образи – в повечето случаи от тези на родителите (или на основните фигури, полагащи грижа за нас). Ако растем с вярването, че единият родител е лош, това формира в нас убеждението, че една част от нас е лоша (тази, която съм „взел“ от него) и следователно – ще се опитваме да я отхвърляме непрекъснато.

Хората, попаднали в капана на толкова силен гняв имат нужда от това някой да го разпознае и да ги подкрепи в правото им да го изпитват. „Поканвайки“ гнева на нашите срещи, беше „отнета“ част от силата му, защото говорейки за него (и на него), той загуби интензивността, с която присъстваше преди. Последва облекчение и на вината. Едва след това се отвори пространство да заговорим за прошката.

Истината е, че няма позитивни и негативни емоции, а те всичките са важни за нашето оцеляване и ни помагат да се справим в определени житейски ситуации. Понякога дори е необходимо да можем да се гневим или да можем да тъгуваме. Затова не винаги това, от което имат нужда нашите близки и приятели е да ги успокоим като им кажем „не се ядосвай, няма смисъл“.

Понякога едно „Разбира, се че може да си ядосан“, може да донесе много по-голямо облекчение от която и да е друга утешителна дума.
А, дали и самите вие не сте имали нужда да го чуете, поне един път?

(*За да се запази конфиденциалността на клиентите имената са променени, както и подробностите около семейните факти в историята. Текстът е основан на базата на няколко случаи с подобна проблематика, като идеята е акцентът да се постави на процеса на работа, както и да се направи взаимовръзка между различни събития, чувства и взаимоотношения)

Автор: Валентина Димитрова
Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“
Тел. за връзка и запазване на консултации: 0887 733 779
0