гр. София, ул "д-р Петър Берон" 8 0887 73 3779/ 0882 43 2024


Мащеха

мн.мащехи, ж.

1.Несъщинска майка, съпруга  на бащата по отношение на неговите деца от предишен брак

2.Прен. Този, който се отнася зле, без любов и ласки

Това ще прочетете , ако решите да потърсите думата „мащеха“ в тълковния речник.
Освен това, от приказките знаем, че мащехата не е просто отрицателен герои, а е истинско зло. Тя иска да се отърве от Хензел и Гретел , като кара мъжа си да ги изостави в гората; унижава Пепеляшка или казва на съпруга си „Не ща дъщеря ти вкъщи! Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!“ (откъс от „Златното момиче“).
Това послание, което ни дават приказките, остава дълбоко вкоренено в нас като вярване към което се придържаме. Щом има втора жена, значи тя е мащеха, следователно – е лоша. Тя е „развалила семейството“ или е „отмъкнала мъжа“ (да ви кажа под секрет: много преди Нея този съюз е бил изчерпан).

Има много статии, за това как децата трудно приемат новия родител в семейството, какви емоционални процеси протичат в него, както и за болката на майката, обидата и отчаянието й. В редовете по-долу ще се опитам да ви представя една по-различна гледна точна. Тази на мащехата. Мащеха, която трябва да навлезе в живота на много хора, но всички я сочат с пръст и шушукат. „Погледни ги! Как не го е срам, да я води тук! Каква работа има тя на рождения ден на сина му като истинската майка ще е там“. Ами, има! Особено, ако това ще е жената, която ще се грижи, готви, чисти и пере на същия този син, всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца…

Но нека да се върнем малко по-назад във времето и да ви разкажа две съвременни приказки и как пътищата на героите в тях могат да се пресекат:

 „Имало едно време един мъж и една жена. Те работили заедно. Често правели така, че да се засекат „случайно“, за да могат да прекарат малко време насаме. Не след дълго пламнала любов между тях и заживели заедно. Последвала година пълна с емоции, излизали с приятели, показвали си колко се обичат и се носели на крилете на любовта. Решили да се оженят, родило им се момче и били много щастливи. Не минало много време обаче и започнали проблемите. Карали се за дребни неща, които бързо прераствали в големи скандали. Скоро станало така ,че не минавал и ден без да се скарат, детето станало агресивно и всички започнали да страдат. Накрая решили да се разделят. Така мъжът и жената отново били сами, но останало нещо, което винаги да ги свързва – прекрасното им дете.

Втората звучи така: „Имало едно време едно малко момиче. Момиче, което не спирало да мечтае да изживее своята приказка. Представяла си, че ще стане принцеса, с красиви рокли и дълги, сплетени коси.
Когато пораснала още малко, искала да срещне принца на бял кон, да имат поне 2 деца и да живеят щастливо и в охолство до дълбоки старини. Тя искала да усети щастието и не спирала да се опитва да го срещне, но никога не било това, което търси. Мъжете, с които излизала били или несериозни или прекалено обсебващи. Всеки път когато си мислела, че е готова да улови момента, той някак й се изплъзвал. До онази вечер. Вечер, която преобърнала живота й.“

Така нашето момиче от втората приказка срещнало мъжа от първата и било готово да „изиграе“ главната роля, без да подозира, че вместо да се превърне в Пепеляшка, й се паднала тази на мащехата.

Много често чувам хора от предишното поколение да казват: “Като че ли сега времето тече по-бързо, преди всичко се случваше толкова бавно. Ден не минаваше“. Сега времето не достига за нищо – движим се бързо по улиците, ядем бързо, пием водата на големи глътки, дори се обичаме „бързо“. Като терапевт се срещам с много хора, които искат да поемат по друг път, различен от този на партньора си. Забързани да търсят щастието си, страхувайки се, че „времето ги притиска“, често взимат решението да се разделят.

Статистиката показва, че всяка година в България се развеждат около 10 000 души като встъпват в брак около 20 000, което ще рече всеки втори! Този процес не е лесен – съпроводен е с много тъга, скръб по загубата, гняв, отчаяние, обида, обвинение.

Последното нещо, което може да искаме от хората в такъв момент е да проявят разбиране към „чуждия“ човек, особено ако в тяхната версия именно той е причината за разпада на семейството им. Но аз съм срещала много „мащехи“ и на тях никак не им е лесно и също имат нужда от разбиране и подкрепа. Моя близка ме допусна в приказката си, за да ми разкаже за своите преживявания, мисли и чувства от първо лице. Това е една непозната територия, за която не е подготвена.
Тя не е родител, а сега трябва да се превърне в такъв за детето на мъжа си. Дори не знае какво точно изпитва към него. Обича ли го? А като майка ли го обича? Има ли право? Той си има майка и тя знае, че никога няма да може да я замести. Не може да се конкурира с нея, но и не иска това. Трудно й е, защото всяка събота и неделя са заедно (или през седмица). Не, не ме разбирайте погрешно, разбира се, че й е приятно, но трябва да готви двойно повече, да се съобразява с неговия вкус, а и сега като имат още едно дете е доста по-изтощена.
Понякога доведеният й син е толкова груб с бебето, че се страхува да не го нарани. В следващия момент се самообвинява за тези мисли и ги задържа за себе си, за да не я изкарат чудовище, защото „той е такова ангелче“ и „на него много му се насъбра“. О, да има моменти, в които много се ядосва, но какво да му каже?! Коя е тя ,че да му се кара?!

Когато останат само двамата й е много трудно, защото не знае за какво да си говорят. Приятелски разговор ли да водят или възпитателен?
Често усеща, че нещо го мъчи, но не знае как да подходи. Не иска майка му да се ядоса, ако станат по-близки. Но той понякога й споделя, когато му е тъжно или има проблем в училище, но и него го е страх да я хареса. Защо ли? Ами, защото той също се опитва да свикне с новата ситуация и да намери местенце за нея в живота си. Но родителите често забравят, че децата са с огромни сърца и в тях има място за всичко, което обичат и могат да приемат.

Тя е другата жена, но и на нея й е трудно. Тя е мащехата, но и тя трябва да свикне с новата ситуация и има нужда някой да й каже, че е добра. Иска да й имат доверие, когато се наложи да вземе доведения си син от училище. Не иска да го изгони, а иска той да я приеме. Иска да разбере какво обича да яде, за да му сготви. Не иска да го отрови, а да се погрижи за него. Не иска да кара съпруга си да избира между нея и него, просто иска да намери своето място в живота му. И разбира, че тя няма една единствена роля . Понякога е нещо като негов приятел, друг път възпитател, роднина, приятелката на баща му, просто познат…
Понякога не само не я приема, но на моменти дори и я мрази. Често е объркана и се чуди тя ли е виновна, къде е сбъркала ?! Просто тя е мащехата и може за него сега да е с неясна роля, но в бъдеще да се превърне в сигурен съюзник. Как ще се развие животът й не знам, но тя вече има своята приказка и играе главната роля!  Все пак животът е доста динамичен и не се знае дали това, че днес си „Спящата красавица“, няма утре да бъдеш целуната от разведен принц…. с дете.


Автор: Валентина Димитрова
Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“
Тел. за връзка и запазване на консултации: 0887 733 779

0


Това е обяснението, което получават повечето момичета, когато се приберат от детска градина и разкажат на родителите си, че някой ги е ударил. Интересното е, че когато две момчета се „сбият“, родители и учители се събират, говорят с тях и размахват пръст, че така не се прави (в най-добрия случай би трябвало да се опитват да разберат техните емоции и какво стои зад това поведение и да им дадат алтернативни методи за справяне), НО когато някое момиче удари момче или обратното, родителите с усмивка на уста го успокояват и дори му се радват „Оо, щом те удря значи те харесва“.

Детето е объркано, но и някак подкрепено, че това е начин по който да покажеш и приемеш любовта на другия. В известен смисъл това е така, защото децата са в процес на разбиране на собствените си чувства и тези на другите и може наистина да изразяват „харесване“ като удрят или хапят, защото не знаят какво друго да направят, но тук идва ролята на родители, учители и на обществото. Наша задача е да се опитаме да ги разберем, да подкрепим техните чувства и да предложим АЛТЕРНАТИВА на поведението им. Ако просто се скараме: „Не така“, „Не го удряй“, „Престани веднага“, без да им дадем друг инструмент за справяне, ние ги лишаваме от единствения начин, който са намерили сами и повишаваме тяхната тревожност.
Ние живеем в култура, която все още дава всичко от себе си, за да отглежда насилници. Дете, което бива целувано и удряно от един и същи човек и този човек е най-важният за него – неговият родител, то израства с вътрешен конфликт.

Дете, което става свидетел на побоища вкъщи, също. В момента в обществото сме в ситуация на такъв конфликт, защото се изправяме срещу насилието и същевременно децата продължават да се възпитават с шамари. Възрастен, израснал с убеждението ,че е „станал човек“, защото е „ял здрав бой, който си е заслужавал“ е много вероятно да предаде това послание и на своите деца. Или пък, не дай си Боже, някой да е по-буен или “непослушен“, то тогава вероятно „му е бил малко боят“. Конфликтът, в който живеем се потвърждава и от факта , че навсякъде говорим за „нашите деца“, а когато видим на улицата някой да издърпа ухото на детето си или да му плесне един шамар, не се намесваме, защото това е тяхното дете и те най-добре знаят как да си го гледат. Същото е и когато чуем викове от съседите – какво да направим, това техен или наш проблем е? Съдници ли сме или спасители? Съучастници или жертви? Жертви на едно общество, което ни е превърнало просто в наблюдатели, където „Гошко само го бият“..

Когато говорим за домашно насилие е важно да не се изпуска от фокус както личността на насилника, така и на жертвата, защото те много често са взаимнозаменяеми. Всеки насилник е бил жертва в детството си (важно е да се знае, че не всеки, който е бил насилван ще стане насилник), което не може да бъде оправдание за поведението, но може да бъде обяснение. Изграждаме част от възприятията си за света на базата на много семейни и културни вярвания и ценности, които се предават от поколение на поколение. Едно такова семейно вярване е,че мъжете са по-силни от жените. Често любовта от бащата към сина му е условна – тя зависи от изпълнението на определена дефиниция на мъжественост. Например никога да не показва страх, да има готовност да се бие всеки път, когато усеща, че обиждат него или някой от семейството му, никога да не се вслушва в мнението на жени или винаги да използва физическа сила когато го заплашват. Същевременно обаче, понякога синът се чувства изплашен, тъжен и се нуждае от защита, но има забрана към тези „женски чувства“ иначе няма да бъде приет от бащата. Подкрепяйки съпруга си, майката започва да се гордее с него като го окуражава да се бие сам. Възможно е да се съпреживява като любимец на майката, защото е „мачо“, за разлика от брат си, например, който винаги е закрилян от нея. Когато същият този син порасне и създаде семейство и жена му го заплаши, че ще го напусне, той започва да изпитва онези чувства които са „немъжки“, а те са неприемливи за него и тогава „му причернява“.
При жените също, естествено, се наблюдава предаване на ценности, като една от тях е, че са длъжни да пазят семейните взаимоотношения с цената на всичко. По този начин дъщерята, подобно на своята майка, постепенно започва да измерва своята стойност с успеха или неуспеха на опитите да се свърже и установи връзки с другите, да обгрижва съпруга си. Това, че е влязла в съюз, който я поставя в ролята на жертва не означава, че тя е слабохарактерна или е в болезнена зависимост, ами е нещо като утвърждаване на женския идеал – само тя може да помогне на насилника, само тя усеща неговата слабост, защото тя е по-силна и той не може без нея.

Въпреки всичко отговорността си остава на насилника-изборът да удари масата или възглавницата вместо жената или да излезе от помещението, да отиде да се поразходи, докато му отмине гневът, е негов.

Това се отнася и за родителите! Колкото и да са изморени, колкото и да им е трудно, те имат избор да НЕ ударят децата си, а да направят нещо друго. Да се отдалечат от него, да си поемат дълбоко въздух, да отидат в другата стая, докато се успокоят. Да дават послания на своите момчета ,че и най-силните изпитват страх понякога и сълзите не са нещо срамно – че любовта им е безусловна! Да дадат правото на своите дъщери „да се провалят“ в опитите си да опазят семейството с цената на всичко. Да бъдат насреща, когато им се наложи да се върнат обратно при тях, защото „не са си виновни сами“ за това положение – виновни сме всички ние!

 Затова нека да прегръщаме повече децата си, без да се притесняваме ,че ще ги „разлигавим“. Нека говорим за собствените си чувства и да полагаме повече усилия да разбираме и техните. Да не им „забраняваме“ да плачат, да се страхуват или да са ядосани, нека се опитаме да им подадем ръка – ръка, на която могат да разчитат. Защото не всяка вдигната ръка наранява, понякога тя може и да гали..

Автор: Валентина Димитрова, терапевт и съ-основател на Център за семейно щастие „Нюанси“
Ако прочетеното тук докосва струна и сте готови да поговорите за това, то може да ме потърсите на телефон 0887 73 3779 за запазване на консултация.
0


Наричат ги “онези” жени.
Жените, които имат “всичко” – любящо семейство, успешна кариера, добри приятели. През деня изглеждат щастливи и доволни от живота си, а нощем ридаят безутешно и дават израз на всички онези чувства, които толкова старателно прикриват през деня…

Таня беше една от тези жени. Разказваше как месеци наред плачела всяка нощ “тайничко”, за да не събуди съпруга си и за да не разбере той, че тя не е щастлива. “Той нямаше да разбере, дори аз не разбирах себе си. Имах живот, за който всички мечтаеха… Аз ТРЯБВАШЕ да бъда щастлива и благодарна за него. Но в действителност се чувствах празна и някак изгубена. Депресията навлизаше все по-сигурно в моя живот. Сълзите през нощта бяха моето единствено спасение. Чувствах се смазана и изтощена. Всеки ден трябваше да се справям с толкова много неща – децата, уроците, пазаруване, готвене, домакинстване

В работата бях затрупана от тонове проекти, крайни срокове и очаквания за перфектно изпълнение. И когато към това се прибавеха усилията, които полагах, за да угодя на всички…, да бъда мила, разбираща, лоялна… силите ми бяха “на ръба”. Аз никога нямах време за почивка и отмора. Не помня от кога не бях чела книга или да се разходя сама някъде на спокойствие. Не помня от кога не бях следвала МОИТЕ желания и нужди. Те бяха “напъхани” в най-недостъпното чекмедже на моя списък с неща за вършене и бяха изгубили своята красота и блясък.
Бях попаднала в един порочен кръг на “работа, домашни задължения, ядене, сълзи, сън” и не можех да изляза от него. Прекалено много хора разчитаха на мен, зависеха от моята помощ и разчитаха на моята подкрепа. Не можех да ги предам. Те щяха да бъдат разстроени, недоволни и дори ядосани. И щяха да бъдат много разочаровани, ако откриеха истината: че не бях достатъчно силна да се справя с всичко, че бях един провал.
Така мислех до нощта преди нашата среща – когато за пореден път стисках мократа от сълзи възглавница и си мислех, че не мога да продължавам така, защото този “товар” ме убиваше бавно…”
Таня е една от многото жени, които страдат заради желанието си да угодят на останалите и да бъдат перфектни в различните житейски роли – на съпруга, майка, приятелка, служител. Но рано или късно тези жени губят своята мотивация и енергия и започват да страдат. Някои от тях, като Таня, плачат нощем, други се затварят в себе си или стават гневни, а трети губят сили и смисъл дори да станат от леглото сутрин.
Тези жени не разкриват по никакъв начин колко им е трудно да се справят с всички задължения и отговорности в ежедневието. Те са  усмихнати и изглеждат доволни от нещата, които правят. По никакъв начин не показват, че им е трудно или че имат нужда от помощ. И основната причина за това е страхът да не разочароват хората около себе си и да се лишат от похвалата, признанието и благодарността им. А те наистина имат НУЖДА от тях, защото са “пристрастени” в това да обслужват другите. Даже с цената на себе си.
Компулсивното желание да обслужват или да угаждат на другите в крайна сметка ги изтощава толкова много, че в един момент те нямат енергия и сили за нищо. Много от тези жени споделят, че “губят” себе си и започват да правят нещата, които другите очакват от тях, а не тези, които обичат. Чувстват се необичани и уязвими, защото единственото, което правят е да дават, но не и да получават обратно. Съсипват здравето си, защото в желанието си да угодят на другите, забравят себе си и своите нужди.  И изпитват огромна вина, когато поради една или друга причина не успяват да се справят.
“От къде идва нуждата да угаждат на другите? Как да спрат да го правят? Как да излязат от порочния кръг? “ Тези въпроси си задават жените като Таня, които в крайна сметка осъзнават колко много щети нанася компулсивното желание да угаждат и искат да му кажат “СТОП”.
Таня решава да потърси професионална помощ след разговор с позната, която й споделя колко добре се чувства откакто ходи на терапия. Таня се колебала известно време, но след още няколко безсънни нощи решава, че трябва “да опита”.
Днес, година след първата ни среща, Таня е различна.

Тя споделя с въодушевление за времето, което отделя само за себе си – “ да почета книга, да пия чай или просто да се разхождам сама и да се наслаждавам на красивата есен”, без да чувства вина, че не прави нещо за другите или страх, че ще бъде отхвърлена от тях.
Защо на толкова жени като Таня им е трудно да приоритизират себе си? Защо изпитват вина, когато го правят?
Отговорите на тези въпроси са трудни, но в основата им стои ниската себеоценка. Тези жени угаждат на другите, защото вярват, че не са достатъчно добри за тяхната обич, приятелство, уважение и внимание. Защото вярват, че не го заслужават.
Те са израснали с убеждението, че другите ще ги толерират само, ако те са им полезни и ги обслужват. А мисълта, че могат да бъдат изоставени, защото не са се справили ги ужасява.
Ниската себеоценка е причината за страха от изоставяне. А страха от изоставяне поражда вина. И всичко това води до натиска да правят повече, да бъдат по-добри и по-старателни в това, което правят.
Така обслужването и угаждането на другите се превръща в пристрастяване, което по някакъв начин компенсира ниската себеоценка и уважението към себе си.Дълбоко в себе си тези жени вярват, че са нежелани, неприемливи и безполезни. И единственият начин да променят това е като угаждат на другите и получават техните похвали и благодарности.

Но желанието за угаждане е само симптома, истинският проблем е много по-дълбок и е свързан със себеоценката, с научаването да уважаваш себе си и да разбираш, че си ценен не само, когато даваш.

Таня извървя дълъг път към себе си. Със свито сърце и огромен страх тя каза на съпруга си, на колегите и приятелите, че е много изтощена и под огромен стрес. Тя призна, че има нужда от време за себе си. И те я разбраха. Уважиха нейните нужди и я подкрепиха.
Това беше първата стъпка, която бавно и сигурно поведе Таня към себе си, към нейните потребности, към нейните мечти. А те я чакаха, малко прашни, но все още готови да я поведат към ЩАСТИЕТО – нашето, личното…

Автор: Кръстина Тоткова


Ако и вие усещате, че не успявате да споделите свой проблем с близките си, съветваме ви да не чакате. Не се давате в мъка, сълзи и отчаяние. Терапията е едночасова сесия, в която да поговорим, да споделите в конфиденциална среда какво чувствате и заедно да потърсим пътя към това да върнете щастието в дните си. Потърсете ни на телефон 0882/ 432 024 или в съобщение до страниците ни в социалните мрежи. 

0



„Трябва да  обикнем първо себе си“… Дрън – дрън, не ми казвай КАКВО да направя,  кажи ми КАК!
„Трябва да  обикнем първо себе си“/ „Промяната започва от теб“;
„Осъзнаването е първата стъпка към промяна“
и т.н. и т.н. Това са така наречените „паразитни изрази“ в днешно време. В почти всеки фейсбук профил може да намерим такава сентенция и това е чудесно, но тук идва големият въпрос, който си задават немалко хора – КАК?
Как, аджеба, да обикна първо себе си, какво трябва да направя? Звучи лесно, дори някак логично, че това е разковничето на щастието ни, но има хора, за които това звучи странно, смешно, дори понякога страшно – какво значи да обичам себе си, не ме ли прави това егоист в очите на другите? Как да разбера въобще обичам ли се? Достатъчно ли е? Какво трябва да изпитвам?
Това също са сложни за отговор въпроси, защото всеки човек е различен (ха, още нещо, което „никога не сте чували“). Всеки е изминал своя път, имал е своето детство, срещал е различни хора по пътя си, които са го променяли, обичали, обиждали, карали са го да се чувства добре, зле, щастлив, недооценен, окрилен… и още и още…богата и пребогата палитра от чувства и емоции.
Трябва ли да сме осъзнали нещо, за да започнем да се променяме? Тук отговорът е и да и не. Да, когато осъзнаем или почувстваме че мястото, на което се намираме не ни харесва ние се опитваме да се преместим. Понякога, обаче хората седят на това място, въпреки че не искат да са там. Тези хора се уморяват лесно, нямат тонус и енергия, често се карат с близките си, нямат настроение или обратното – имат прекалено много енергия, която не могат да канализират и заливат околните с нея.

И в двата случая може да говорим за хора, които не се харесват, не са удовлетворени от живота си, но може би са се примирили. В моята практика често клиентите ми казват, че не знаят какво точно ги мъчи, но не се чувстват добре – тъжни са, нервни са, не могат да се познаят, не могат да определят причината, но не са щастливи.

На всички тези хора искам да кажа, че посоката на промяна може да се обърне. Не, не е задължително да сте осъзнали нещо и да искате да го промените, не е нужно да ви се е случило нещо, за да се обърнете към себе си и да прекарате малко време с най -важния човек в живота ви – Вие самият. Просто го направете! Кажете на околните , че имате важен ангажимент (а нима не е така?!) и действайте! Следствие на това събудено любопитство към вътрешния си свят, може да откриете нещо за себе си, което сте позабравили или не сте подозирали, че носите!
Ще ви дам няколко техники, които може да използвате и да поканите себе си на едно вълнуващо приключение:

 

Отидете на кафе или на ресторант сам и се почерпете – насладете се на всяка глътка, на всяка хапка, без да бързате, без да гледате часовника . При желание за тази среща винаги ще се намери някой, който да гледа децата за един час  или да се погрижи за вечерята.
Пуснете си хубава музика и напишете писмо до себе си – напишете всичко, което харесвате в себе си, всичко от което се страхувате, всичко за което копнеете и мечтаете (не забравяйте да се почерпите и с чаша хубаво вино!).
Погледнете се в огледалото – благодарете на себе си за всичко, което сте и вижте колко сте специален. Кажете си, че харесвате очите си, обичате скулите си или.. открийте нещата, които наистина харесвате в себе си и ги назовете на глас!
Затворете очи! Обгърнете се с две ръце и постоите така няколко минути, погалете се и усетете подкрепата, която си давате!

 

В началото може да се чувствате малко неловко или странно. Ако е така, значи не сте прекарвали много време със себе си и това е време да се промени!

Автор: Валентина Димитрова
Телефон за контакт: 0887 7337 79

Ако тази статия ви е харесала, предлагаме да преминете към първата стъпка. Ако искате да я споделите и да се отпуснете на чаша вино, то заповядайте на нашето събитие „Премълчаното писмо“ на 11.10. Повече информация прочетете тук: Премълчаното писмо 
0