Действието се развива в София на бул. Витоша, около 13ч. Времето е слънчево и една от многото майки с деца е излязла на разходка, но докато бута количката, изведнъж се чува мощен, добре изнесен момчешки крясък, който преминава в силен плач, примесен с викове. Ако сте родител, предполагам сега поклащате глава, казвайки „О, много добре знам за какво говориш. Ела, да чуеш моето“. Майката спира, взима детето си на ръце и започва да го гушка и да му говори в опит да го успокои, но очевидно това още повече започва да го дразни и то се опитва да се измъкне от ръцете ѝ, използвайки така известната техника „гънене на червей“. След успеха, който е постигнал, юнакът гордо се тръшва на земята.

В този момент, като по команда до майката и детето мирно и строго застава една жена над средната възраст. Почти съм сигурна, че това беше леля Гичка, онази която обича да цъка с уста и да размахва пръст, сещате ли се?. Та, спира тя, поглежда детето със сключени вежди, но все пак в опит да „вкара“ лека усмивка и казва твърдо: “Я да видя сега кой плаче? Ти нали си момче, какви са тези сълзи и викове?“. Майката, както изглежда, и без това се чувства достатъчно неудобно от факта, че нейното дете се чува до ъгъла на „Графа’’ и ’’Алабин“ – не стига че всички хора се обръщат, ама сега и тази жена. 

Аз седя и се чудя какъв всъщност е смисълът на това вмешателство: 

А) Да изпълни гражданския си дълг, като се притече на помощ? 

Б) Да покаже на майката как се прави – какви са тези прегръдки и разговори, трябва строгост?

 В) Или просто много я дразни шума, а ще отива към ”Гарибалди“, където е сигурна, че още ехти? 

Докато мисля по този въпрос те продължават да стоят там в едно и също положение – майката се върти неудобно в опит да вдигне детето си от земята, а леля Гичка още повече се надъхва да се справи със ситуацията, въпреки че не си е променила наклона на тялото дори с милиметър: „Ооо, ама ти ако ще продължаваш така да ревеш, да те взимам с мен, да те водя вкъщи“. При тези думи детето се сепва, поглежда я изплашено, продължава да плаче (просто вече има още едно нещо, за което да е разстроено), но става и се гушва в майка си, а леля ви Гичка с гордо вдигната глава и все така набита походка се отдалечава. Сигурна съм, че такива ситуации не само не са ви непознати, ами се сблъсквате с тях ежедневно – или като родители, или като наблюдатели или сте били на мястото на детето, а може би сте човекът, който често се намесва. 

Като семеен терапевт знам колко е важна връзката между родител и дете. Тя, като всяка друга връзка, се изгражда във времето, преминава през различни етапи, защото участниците в нея се променят непрекъснато. Съвсем естествено е да има конфликти, провокирани от различни емоционални състояния, които да доведат до определени ситуации. Въпросът е, че ние като странични наблюдатели нямаме представа на какъв етап от взаимоотношенията си са и каква точно е причината за възникналата случка. Ето няколко възможни варианта: 

1. Детето има физически дискомфорт– гладно е, жадно е, спи му се, нещо го боли, топло му е/студено му е, неудобно му е (ако е в количка).  Всякакво неразположение от този тип може да предизвика реакция в детето, особено ако е по-малко. Какво се случва с детето, би могъл да знае родителят. Забележете: БИ МОГЪЛ, но не е задължително, понякога дори на родителите им е трудно да разберат какво точно се случва с децата им, какво изпитват те и това е НОРМАЛНО. Родителите могат да предполагат и да се опитат да облекат в думи това, което децата се опитват да изразяват с действие. Например “Сигурно вече си гладен, още малко и се прибираме да ядеш.“ или “Знам, че ти е топло и това те изнервя.“, или “Не мога да разбера какво точно има, но изглеждаш разстроен, ела да те гушна“.


2. Родителят и детето са на етап от взаимоотношенията си, в който се поставят граници – това често се превръща в „игра за надмощие“ между тях и е важно да преминат през нея. Майката казва „НЕ“, детето се тръшка и иска да „тества“ тези граници и дали майката ще отстъпи. Понякога е добре детето да „победи“ родителя (отново зависи от контекста). Друг път е важно родителят да устои на казаното, защото по този начин очертава граници и създава сигурност в детето. Тръшкането е важна част от себеизразяването на детето и е здравословно, но е необходимо родителят да го разбира, за да може да го понесе и овладее.

Както виждате, това са доста дълбоки процеси с предистория (може да се каже от раждането на детето) и едно „включване“ като „Ако не спреш да плачеш те взимам вкъщи“, е повече от неуместно и не носи смисъл нито за майката, нито за детето. Единствено може да разтревожи детето още повече, да събуди страх в него и да му даде послание, че плачът (единственият му досега познат начин да комуникира с родителя дискомфорта си) е нещо лошо и може да бъде отнет от най-близкия му човек. 

Това, че ние не знаем какво се е случило преди детето да започне да плаче е от изключително значение. Няма как да се прецени дали родителят има нужда от помощ и вие способни ли сте да му я дадете. Той въобще търси ли я? Родител не се ражда, родител се става! И като всяко ново нещо се изисква време, търпение (с което не всеки разполага винаги и по всяко време) опити и мноооого грешки! Слава Богу, че ги има грешките, най-хубавото нещо в живота! Радвайте се на грешките, които правите, защото това е шанс да учите нови неща непрекъснато! Майката от примера по-горе може да е попаднала в добре позната за нея ежедневна ситуация. Може би знае причината за тръшкането и как да се справи с него. Но е възможно да е нова и все още непозната емоция. Ако е така, това е чудесна възможност родител и дете да научат нов начин на комуникация, да се опитат да се разберат и да се справят САМИ. 

Хайде, сега да си представим една друга ситуация, хипотетична (ама не съвсем). Разхожда се една майка с дете, което започва да плаче и да се тръшка на улицата. Тя го хваща за ръката, изправя го рязко, издърпва му ухото така че да се отлепи от земята поне с 10 см и накрая му „лепва“ един шамар. Вече няма викове и писъци от страна на детето, защото унижението и обидата са прекалено големи и то иска да се скрие от погледите на всички хора наоколо, затова навежда надолу главата си и започва тихо да рони сълзи. Питам аз, къде е сега леля Гичка? Къде е тази твърдост и увереност? Защо не застава така гордо изправена до майката и не ѝ каже: “Я да видим сега, кой посяга на детето си?“ или „Ооо, ти продължаваш и да му теглиш ухото, хайде с мен да те водя при социалните?“ 

Няма я. 

Или пък, не, чакай! Аааааа, ето я там – тази, която подминава и цъка, ама какво точно си мърмори под носа не знам, защото не говори така високо и ясно, както преди малко. Аз може да се опитам да предположа, например: “Ццц, то пък бива, бива…ама не се спря“ или „Еми, то като не става с добро“, „Няма друг начин, по който да имат уважение децата. Като малка (имайте предвид лятото на 1944) един учител ни биеше с пръчките през ръцете, но на всички ни беше любимият учител – имахме респект!“.  

Не бе, лельо Гиче, не сте имали респект, имали сте си чист страх, защото и на вас си ви е бил мил животът! И вие сте се чувствали унизени и обидени, огорчени и потиснати, но са ви казали, че това се нарича респект… ама не е! 

Аз се опитах да си обясня тази ситуация, мислейки все пак и през погледа и преживяванията на не по-малко жертвата на „отровната педагогика“ леля Гичка. Предполагам (въпреки, че съм почти сигурна), че нейните чувства никога не са били приемани и зачитани от нейните родители. Тя се е научила да ги потиска, така че никога да не видят бял свят. Това е тъжно, несправедливо и обяснява поведението на цели поколения. Когато леля Гичка е била разстроена и си е позволявала да плаче, майка ѝ може би ѝ е казала „Ооо, я не ми се лигави“ или „Еее, ти пък за това ли ще плачеш, то поне да беше за нещо сериозно“ или така известната фраза „Ще те набия най-накрая, за да знаеш поне защо ревеш“. Това да изразяваш чувствата си  и да се свързваш с тях е било неприемливо, просто защото родителите не са знаели как да го направят и как да партнират на децата си. Така леля Гичка получава посланието, че за да бъде приета и обичана в семейството си, не трябва да бъде чувствителна, не трябва да плаче, трябва да търпи, да не се лигави и винаги да „се стяга“. И, така, тя израства с непоносимост към тези чувства и когато и където ги разпознае, макар и в другите, има необходимост да ги спре. Това би могло да обясни и поведението на много хора, които спират и започват да говорят на децата или на майките им, които „мноооого са ги разпуснали тия деца“. 

Но въпреки това – недейте! Оставете децата да плачат, да се тръшкат и да тропат с крак. Това е важно за тях и е част от себеотстояване и себеизразяването им. Родителите им знаят най-добре какво се случва с тях в този момент, защото те имат изградена връзка. Ако срещат затруднения те сами ще потърсят помощ, когато преценят че имат нужда от такава. Или ако все пак решите да се намесите, то нека поне да бъде тогава когато наистина е необходимо. Когато трябва да прекратите насилие или злоупотреба, упражнявани върху деца. Защото не тези, които плачат се превръщат в насилници когато пораснат, а именно тези, на които е отнет „гласът“. 


Автор: Валентина Димитрова
Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“
Тел. за връзка и запазване на консултации: 0887 733 779

„Щастливи сме без брак!“ vs ” То, пък какво семейство сте без брак?!“

21 век. 2019 година. Все по-малко хора встъпват в брак и това вече започна да се възприема за нормално. Въпреки това мнението на повечето хора по този въпрос е в двете крайности. Едните са по-скоро традиционалистите – те са твърдо за брака, защото „дава сигурност”, а другите смятат, че „един подпис не би променил нищо“. От които и да сте вие, сте прави, защото това е вашето желание и убеждение.

Или пък не съвсем? Нека разберем.

Наскоро моя близка, да я наречем Еми, ми сподели: ”Не искам да се омъжвам. Не смятам, че един подпис би ме направил по-отговорна във взаимоотношенията ми с другия“. Много често обаче среща хора, които имат различно мнение, не могат да я разберат и й казват: “Моля те, помисли си. Бракът дава сигурност! Ти си интелигентен човек, трябва да преосмислиш своето решение.“

Оттогава тя мисли ли, мисли… и се пита дали не греши? Дали другите не са прави? Наистина ли е толкова важно да си сложиш подписа на онзи бял лист?! Но по-важното: тя започва да се съмнява в собствения си избор, защото той не се вписва в очакванията на другите. Дали ще бъде приета и подкрепена, ако го отстои? Работата ми като семеен терапевт ме среща с много хора, които имат различни вярвания, изградени във времето.  Влияние за формирането на нашите убеждения оказват много фактори като средата, в която сме отгледани, традициите, религията, посланията, които получаваме от родителите и други – придобити от личния опит. Еми беше объркана и се питаше какво решение да вземе и дали ще е съобразено все пак с общоприетите норми. Тогава аз проявих интерес към семейната й динамика и се оказа, че Еми има по-голяма сестра, която живее на семейни начала с партньора си повече от 20 години.

„Разбират се прекрасно и не им е нужен брак“, ми казва. Така от една страна тя има един пример в семейството си, който тя смята за успешен, а от друга – все още стои натиска на обществото: „Какво семейство сте вие, дори нямате брак“. В случая на Еми, изборът, който е направила сестра й и найния партньор, среща изцяло подкрепата на семейството. Тя може да иска да повтори примера на сестра си, за да „покаже“ лоялността си към нея. Mоже да „иска“ да получи същата подкрепа от родителите си – такава, каквато са дали на сестра й (разбира се, тези процеси не винаги са напълно осъзнати).

За нея този избор носи някакъв смисъл и вярването й се е формирало на базата на примера, който вижда, разговорите, които водят или убежденията, които имат в семейството. Отделно в нейното семейство се гледа на брака като на нещо „завинаги“. Да си омъжен в „добро и зло“, за развод и дума да не става. Но Еми не е съгласна с това наложено ограничение. Тя смята, че ако не се чувства щастлива би се развела без да се замисли.

„Не е толкова лесно“ ѝ казва майка й „ Ще видиш с колко неща ще се наложи да правиш компромис в името на това да съхраниш семейството си“. С такъв тип изказване се очертават вярванията на родителите. В случая – че за съхраняването на семейството е отговорна единствено и само жената. Това е нещо, което майка й е възприела от нейната майка и въпреки, че е била нещастна в брака си, тя не си е помисляла за развод, защото според семейното вярване, това ще означава, че се е провалила.

Това започва да създава противоречия в Еми – ако все пак й се наложи да се разведе, ще бъде ли подкрепена от най-близките си? Тази несигурност е изиграла важна роля в това да вземе решението по-добре да не се омъжва, за да не сгреши. Освен това Еми е тази, която сякаш с отказа си от брака казва „Това е прекалено голяма отговорност ,която не мога да поема. Очакванията към мен са прекалено големи“.
Много често бабите и дядовците казват „Само един път да те видя женен/омъжена, и мога да си отида спокойно от този свят“. Това е много силно послание, което обаче пак залага не на това да бъдеш щастлив, а да бъдеш омъжен, защото според вярването, ще си по-добре позициониран в обществото. Ако родителите са разведени и за детето това е бил труден и болезнен период, то когато порасне може да не иска да встъпва в брак, за да си подсигури липсата на развод. Често родителите при развод очакват от детето да им бъде емоционална опора, което го натоварва с непосилна задача да се грижи за щастието им и още тогава той се чувства провален. Не случайно така пораснали деца рядко избират брака.


Разбира се, има и точно обратния пример. Хора, за които бракът е това, което дава сигурност, спокойствие, по-голяма ангажираност и липсата му лишава взаимоотношенията от цялост, а донякъде – и от смисъл. И те са прави за себе си. Ако в тяхното семейство бракът е такава ценност е нормално да искат да продължат традицията, както и да получат подкрепата и „благословията“ на рода си.

Психологически, бракът е голяма промяна за партньорите. Те преминават на друг жизнен етап от връзката и живота си. Различните традиции и ритуали на сватбата , бележат отделянето от биологичното семейство и символичното (и донякъде юридическо) преминаване в това на съпруга. Aко жената приеме фамилията на съпруга си, тя се разделя с бащиното си име, което е било част от нейната идентичност цял живот преди това. Може този процес да е съпроводен с тъга, но от друга страна я автономизира и дава възможност да се обособят с мъжа си като отделна двойка. Това за Соня е нещо, за което си е мечтала от дете. Да се види в бяла рокля, да има най-красивата сватба и да приеме фамилията на мъжа си. В семейството на Соня всички сериозни отношения се узаконяват – особено когато има деца. Мъжът й няма да ходи да припознае детето в болницата, а ще бъде вписан автоматично, защото е законен съпруг. Тя смята, че без брак бащата на детето е просто гаджето на майката – „Несериозно е и за мен не е нормално“, казва тя. В нейното семейство винаги се е смятало, че встъпването в брак показва голямата отговорност от страна на мъжа.

За разлика от Еми, вярването на Соня е, че мъжът е този, който се грижи за семейството. Тя е израснала в семейство на родители, които имат щастлив брак и въпреки честите избухвания на майка й и караниците помежду им, баща й „никога не си е тръгнал и не би си го помислил“. Това е силното послание, което тя получава – че мъжете не си тръгват.

Това послание, обаче може да говори и за силен страх от изоставяне. Колкото повече хората вярват, че другият е сигурен, токова по – дълбоко се крие тяхната несигурност. Соня има сестра, по-голяма от нея, която е разведена. Родителите им са й казали, че още в началото са знаели, че няма да потръгнат там нещата, защото той не бил подходящ за нея.  Още от малка Соня е била фаворитизирана и сега родителите й вярват, че тя няма да допусне грешката на сестра си, защото е много по-разумна и са сигурни, че ще направи правилния избор. Тя иска да оправдае техните очаквания и да не ги разочарова и непременно иска да се омъжи.

Има и други родители, които са се провалили в брака по една или друга причина и натоварват децата си с отговорността да поправят грешките им. Например изказвания като „Ох, дано поне ти случиш на съпруг/а“ или „ Ти си ми последната надежда, че някой в това семейство може да бъде щастлив.“ може да го лишат от правото въобще да си помисли, че има избор да направи нещо различно от това да се омъжи. А, не дай си Боже ако и „тя/той не случи“ на партньор – заражда се вътрешна дилема: „Какво да правя сега? Да разочаровам родителите си, които възлагаха такива надежди на мен или да си стоя в нещастния брак?“.

Тази дилема не е осъзната и хората не си задават въпросите по този начин, а по-скоро я изразяват с поведението си – често конфликти, изневери или отчуждаване на партньорите. По-лошото е че какъвто и избор да направи, ще има усещане за провал. Има хора, които са готови да се женят и развеждат повече от един път, което показва силната им вяра в брака като институция и преосмисляне на отношенията.

Всички родители искат и правят най-доброто за своите деца . Искат да ги предпазят от грешките, които са допуснали и да им покажат друг път или да ги поведат по вече отъпканите пътеки на „правилния“ избор. Въпреки всичко е много важно, доколкото е възможно, да не натоварват децата си да живеят техния неслучил се живот или пък обратното да се страхуват , че могат да имат много различен и несигурен път. Понякога една дума или послания изричани във времето могат да окажат много голямо влияние върху изборите, които правят децата.  Ако ги приемат като отделни личности с различно мнение и виждане, най-малкото защото ги дели цяло поколение , тогава биха приели по-лесно и изборите, които правят. Тогава няма да има значение дали е женен, разведен, живее на семейни начала с мъж с жена или сам, тогава ще е важно дали е щастлив! И най-вероятно тогава наистина ще успее да бъде!

*Еми и Соня са събирателни образи от няколко случаи с подобни разбирания по темата.

Автор: Валентина Димитрова
Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“
Тел. за връзка и запазване на консултации: 0887 733 779

Темата за смъртта за повечето хора е може би най-трудната за подхващане.
Много родители смятат, че ако говорят с децата си за смъртта и назовават нещата с истинските им имена, това ще ги травмира за цял живот. Истината е, че нашите опити да променим или омаловажим събитието могат да създадат много по-голямо объркване в техните умове, отколкото си мислим. Мислейки върху въпроса „Как децата говорят за смъртта?“ френският психоаналитик Франсоаз Долто споделя своите разсъждения по темата така:

Те започват да говорят за нея от много ранна възраст и ние също трябва да им говорим за нея отрано. Най-често я споменават във връзка с животно. Всеки от вас е виждал как реагират децата, когато за първи път се сблъскват със смъртта. Те казват: „ То изобщо не мърда?“, а ние им обясняваме: „Защото е умряло“. „Какво значи това?“, питат те, а ние не знаем какво да отговорим.“ Друго интересно при децата е как, когато гледат новините по телевизията, приемат случващото се като на филм, с разликата че във филмите на хората им плащат, за да убиват и да умират, а в реалния живот умрелите няма да се завърнат, съпрузите им повече няма да ги видят, децата им – също. Ето така можем да накараме детето да разбере разликата, но едно е ясно – че хората имат потребността да си играят с живота, като причиняват смърт и като умират наужким. Всички деца играят на това: да умират и да причиняват смърт. Именно защото са живи, те имат пълното право да постъпват така – като причиняват въображаема смърт, те придават на реалния си живот смисъл, енергия, но обърнете внимание: въображаема смърт. „Бум-бум! Убих те. – Ааа, готово, умрях!“. Децата изпадат във възторг. И продължават да повтарят: „Умрях!“. И ако им кажем: „Недей да правиш така, не е хубаво!“, ще им отнемем удоволствието от живота. Защото играта няма нищо общо с реалността. (Ф. Долто, „Как да говорим за смъртта“).

Често родители, които са загубили близък роднина или домашен любимец (и в двата случая – член на семейството) ме питат какво да кажат на детето си, как да му съобщят? Дали на първо време да не кажат , че кучето е избягало или дядо е заминал някъде? Това е период, който родителите искат да си дадат, докато обмислят ситуацията, но това е и част от процеса на тъгуване и децата също участват в него. Просто той не е назован! Родителите използват различни подходи, обяснения, забрани и позволения за процеса на скърбене, които биха били по-травмиращи за децата отколкото самата загуба.

Наскоро срещнах баща, който е израснал с вярването, че „мъжете не плачат“ и трябва в трудни ситуации  да се „стягат“ и да сдържат сълзите и емоциите си. Наскоро той е загубил баща си и трябвало да съобщи това на сина си, който е на 8 години. Отива бащата при него и му казва: “Нали знаеш, че дядо беше в болница и лекарите го лекуваха, но въпреки това дядо почина и повече няма да го видим. Той вече е на небето!“. Детето не знае как да реагира в първия момент – тъжно му е, зараждат се толкова въпроси и чувства в него. Насълзяват му се очите, но бащата вместо да го прегърне и да поговорят за смъртта, той му казва: „Недей да плачеш, моето момче, майка ти и без това е много разстроена. Това още повече ще я натъжи“. Това изказване е изпълнено с много послания и противоречия. От една страна има забрана да плаче, което за него е като забрана да страда, защото  може да не знае друг начин, по който да изрази тъгата си, от друга страна има отговорност за майката (дете на 8 години е твърде малко, за да бъде карано да се чувства отговорно за емоционалното състояние на родител). От трета една страна детето се опитва да си обясни смъртта – какво представлява тя, къде отива дядо му сега? Знае, че да си умрял означава, че повече няма да го види, но направил ли е нещо лошо, за да умре? И другите ли ще умрат? Кога?

Същевременно дете, преживяло загуба на близък, може в рамките на същия ден да си играе и да се смее както преди. Тук се намесват възрастните, които не могат да се справят със своите чувства и емоции в този момент; не могат да си обяснят процесите при децата и му казват: „Не се смей! Не е редно днес да се смееш и да си играеш толкова оживено! Не се гледа телевизия!“. Това послание обаче, освен да създаде чувство на вина у детето, не му помага да приеме загубата по-лесно, а дори напротив – отнет му е механизмът, по който би могъл да се справи най-добре с нея.  Ако на момчето от примера по-горе му се забрани да си играе, противоречията в него стават още повече – хем да не плаче, за да не разстрои майката, хем да не се смее, защото не е редно… а какво би могъл да прави? Никой не му казва.

А колко по-добре би било, ако бащата, съобщавайки му за загубата, го подкрепи в това да изрази емоциите си: “Ако ти се плаче си поплачи, нормално е да си тъжен, на всички ни е много мъчно“; да се опита да отговори на въпросите, които има детето или ако не може – просто да го изслуша. Ако детето няма никакви въпроси и просто каже: “добре“, да не се опитва да му обяснява насила. Децата питат толкова колкото могат да понесат. Родителите също са хора и не знаят отговорите на всички въпроси и това е нормално: може просто да му кажат, че нямат представа защо е настъпило събитието.  Да го оставят да си играе и да се смее. Това съвсем не означава, че му е безразлично, просто децата така се справят. Това е техният начин. Затова колкото и трудна и болезнена да е загубата, сполетяла семейството децата са част от нея и имат правото да знаят. Те могат да тъгуват, да страдат, да плачат, да се ядосват или да се държат така сякаш нищо не се е случило.

Важно е да има кой да подкрепи родителите в този момент, за да могат те от своя страна да направят същото и за децата си. Говорете с тях за смъртта или ако ви е трудно да го направите им споделете. Кажете, че не знаете какво да правите и какво да им кажете, че имате нужда от време и от съвет и ви уверявам, че те ще ви разберат и ще ви изчакат да намерите подходящия момент и думи, с които да го направите. Ако пък от друга страна не питат, не им обяснявайте – може да се окаже, че все още е прекалено болезнено и трудно биха понесли информацията. Ако умеете да ги следвате, те ще ви дадат ясна индикация кога и от какво имат нужда. Но преди това трябва да се погрижите за себе си, за своите чувства и преживявания. Често използваната фраза „Аз съм лесен/а, най-важно е детето“, понякога може да се окаже капан, в който попаднали веднъж, трудно се излиза от него. Ако приемем, че смъртта е част от живота и се случва, рано или късно, то тогава не трябва да избягвате разговора за нея. Винаги когато децата повдигнат темата, те ви предоставят възможността да започвате да я въвеждате в общуването помежду ви. Това са моментите, в които те ви подсказват, че са готови да чуят повече. Не ги изпускайте!

(За да се запази конфиденциалността на клиентите имената са променени, както и подробностите около семейните факти в историята. Текстът е основан на базата на няколко случаи с подобна проблематика, като идеята е акцентът да се постави на процеса на работа, както и да се направи взаимовръзка между различни събития, чувства и взаимоотношения)

Автор: Валентина Димитрова
Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“
Тел. за връзка и запазване на консултации: 0887 733 779

Живеем във време, в което се говори основно за позитивното мислене, как трябва да сме изпълнени с любов и смирение, как не трябва да мислим негативно, да прощаваме, за да сме в хармония със себе си и да се гневим по-малко. До голяма степен съм съгласна, защото хората имат нужда да намерят своя позитивен смисъл в живота. Наблюдавам как те се променят след като успеят да направят крачна назад и да „видят“ с какви ресурси разполагат освен трудностите и проблемите. От друга страна обаче като че ли това да изпитваме гняв, завист или тъга е в противоречие с вярването, че трябва да сме позитивни и затова не си позволяваме да сме ядосани или тъжни. Понякога животът ни подлага на изпитания и ни поставя в ситуации, които не зависят изцяло от нас. Родителите ни, децата ни, приятелите ни, дори самите ние допускаме грешки и това е  нормално, също както е нормално да сме ядосани за това.

Въпросът е имаме ли позволение?

Сигурно ще се зачудите какво означава това някой да ни позволи да се ядосваме, това не е ли съвсем импулсивен и естествен процес? Всъщност не винаги. Особено трудно е, когато изпитваме гняв към хората, които обичаме и околните ни упрекват, че не се държим подобаващо. Все по-често срещам хора, които таят в себе си гняв, който е напълно основателен, но е труден за разбиране и за приемане от другите, а често – и от тях самите.

Нека разгледаме един пример на 34 годишна жена – да я наречем Катя.*
Родителите й се разделят когато е на 3 години и оттогава почти не поддържа връзка с баща си. Вече пораснала, омъжена и в ролята на майка, Катя започва да се вижда по-често с него. В баща й е настъпила някаква промяна и той иска да навакса изгубеното време. Обажда й се сравнително често, за да я пита как е, предлага помощта си, иска да прекарват време заедно. Като че ли се наблюдава разкаяние, съжаление за миналото и близките на Катя й казват, че трябва да се опита да му прости и да започнат да изграждат по-добра връзка, защото така е редно. Всички й казват, че е важно да прощаваме , за да може да
продължим напред. Тя има по-голяма сестра, която като че ли е успяла да намери по-лесно пътя към баща им, но при Катя не се получава, а полага усилия, наистина. Виждат се веднъж месечно или по-рядко, основно на обяд, той се държи добре, а тя – не. Отговаря му троснато и нервничи. Опитват се дори да правят семейни събирания и най-обикновен въпрос от негова страна кара Катя да избухне. Съпругът й й прошепва: „Защо се държиш така? Просто те пита как върви работата?“ Когато се приберат вкъщи и ако тя се опита да даде „глас“ на гнева, който е трупала с години, получава същия отговор „Скъпа, малко прекаляваш с това отношение. Виж как се беше постарал да сготви любимото ти ястие“..

От една страна тя му е толкова ядосана, че понякога дори не може да си обясни защо.
„Той наистина не прави нищо, с което да ме провокира, но понякога се изнервям само от мисълта за него и предстоящата среща“. От друга страна се чувства виновна, че се държи лошо с него, защото той „нищо не е направил или казал“, стои и търпи стоически нейното поведение (което още повече засилва чувството на вина). Тогава в Катя започва да се заформя вътрешен конфликт, който се изразява в чувство на тревожност и натрапливи мисли, напрегната е и не може да се съсредоточи в работата. Започва да се кара все по-често със съпруга си, което се отразява на отношенията им, те се отдалечават един от друг и така Катя решава да потърси професионална помощ. Още на първата ни среща тя каза , че е много объркана, тревожна и иска да намери начин да се измъкне от Виенското колело, в което се върти от години. Тя има много хора около себе си, които я обичат и подкрепят, но въпреки това често се чувства сама, потънала в себе си и с куп противоречия, които не й дават възможност да се наслаждава на живота.

Дали обаче винаги подкрепата, от която имаме нужда е тази, която получаваме?
В случая Катя е много ядосана на баща си, защото „той ги е зарязал просто така и не му е пукало“. През всичките тези години той не е полагал особени грижи за нея, липсвал й е, мразела го е, чудела се е какво е направила, че той да си тръгне? Тя ли е виновна? Сега когато вече си е построила живота без него, той се появява и „иска да се прави на баща“. Но за околните нещата не стоят по този начин. Те виждат усилията, които той полага сега и опитите му да бъде по-добър. Те виждат добре сготвеното ястие и усмивката, с която го поднася, докато Катя „вижда“ онова малко момиченце, което лъже приятелките си ,че баща й е в командировка, защото я е срам да каже, че ги е напуснал, мислейки, че тя е причината за това. Но колкото повече всички се присъединяват към вярването, че тя трябва да се държи добре с баща си и да му прости, толкова повече тя се бунтува срещу това, защото му е адски ядосана. От друга страна този бунт е съпроводен и с чувство на вина, че въобще го изпитва, вместо да „забрави и да продължи напред“ , както я съветват всички. Тя се завърта в този омагьосан кръг, от който не вижда изход.

Това, от което усетих, че има нужда Катя в този момент е гневът към бащата да бъде ВАЛИДИЗИРАН- да му бъде дадено пространство да съществува.

Когато ми разказа историята си, аз й върнах следното: „Разбира се, че си му ядосана – имаш пълното право да си му гневна, за това че те е изоставил и не е бил до теб ‘‘. Тогава тя се разплака. Зарови лице в дланите си и плака дълго. Точно толкова
колкото й беше необходимо. След това пое дълбоко въздух и издиша. За пръв път, както разбрах, тя се почувства наистина облекчена. Мъжът на Катя винаги се е опитвал да й помага и да намира решение за всяка ситуация. Но в този случай Катя няма нужда от решение, а от позволение да бъде ядосана на баща си. Важно е да се направи разграничение между това да се подкрепи гневът на Катя и това да обвиним бащата или да го квалифицираме, например като лош. Ние се гневим и на добрите хора понякога, гневим се на техните постъпки и некомпетентност. Рискът от това да се квалифицира бащата на Катя като лош, е в това, че тя започва да възприема част от себе си като такава. Ние формираме своята идентичност като съвкупност от други образи – в повечето случаи от тези на родителите (или на основните фигури, полагащи грижа за нас). Ако растем с вярването, че единият родител е лош, това формира в нас убеждението, че една част от нас е лоша (тази, която съм „взел“ от него) и следователно – ще се опитваме да я отхвърляме непрекъснато.

Хората, попаднали в капана на толкова силен гняв имат нужда от това някой да го разпознае и да ги подкрепи в правото им да го изпитват. „Поканвайки“ гнева на нашите срещи, беше „отнета“ част от силата му, защото говорейки за него (и на него), той загуби интензивността, с която присъстваше преди. Последва облекчение и на вината. Едва след това се отвори пространство да заговорим за прошката.

Истината е, че няма позитивни и негативни емоции, а те всичките са важни за нашето оцеляване и ни помагат да се справим в определени житейски ситуации. Понякога дори е необходимо да можем да се гневим или да можем да тъгуваме. Затова не винаги това, от което имат нужда нашите близки и приятели е да ги успокоим като им кажем „не се ядосвай, няма смисъл“.

Понякога едно „Разбира, се че може да си ядосан“, може да донесе много по-голямо облекчение от която и да е друга утешителна дума.
А, дали и самите вие не сте имали нужда да го чуете, поне един път?

(*За да се запази конфиденциалността на клиентите имената са променени, както и подробностите около семейните факти в историята. Текстът е основан на базата на няколко случаи с подобна проблематика, като идеята е акцентът да се постави на процеса на работа, както и да се направи взаимовръзка между различни събития, чувства и взаимоотношения)

Автор: Валентина Димитрова
Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“
Тел. за връзка и запазване на консултации: 0887 733 779

Опитът ми в работата с хора ми показва колко противоречиви могат да бъдат отношенията между братята и сестрите.

Повечето родители се чувстват отговорни за това и са искрено горди и доволни когато децата им се обичат, подкрепят и се опират един на друг в трудни моменти. Други обаче виждат, че отношенията между тях са напрегнати, дистанцирани са и дори формалните разговори по време на празници изискват усилия от тяхна страна – тогава започват да се питат „Къде сбърках?“, „Аз ли съм виновен или е просто въпрос на различни характери?“, „Можех ли да направя нещо различно, за да изпитат сигурността и богатството на това да имаш безрезервна братско-сестринка обич?“. Няма как да знаем със сигурност кое, как и колко е повлияло на децата, но това, което знаем, е че появата на второ дете в семейството има ключово значение за цялата система.

Все по-често срещам майки, които наскоро са родили второто си дете, чувстват се изморени, трудно им е, а на всичкото отгоре първородното започва да създава „проблеми“, да се държи като бебе, въпреки че вече е на цели 4-5 години, а „нали уж затова изчакахме малко да порасне Гошко, за да е по-лесно“. С голямо притеснение и малко срам споделят как голямото дете не проявява топли чувства към по-малкото, дори напротив казва им:

„Връщайте го там, откъдето сте го взели“

„Мразя го“

И те се питат „Ох, само ако знаех какво се случва в главата му, защо така говори, удря я толкова силно, а виж колко е сладка, мъничка и беззащитна, как може да иска да й причини болка?! Кажи ми какво да го правя?!“


Представете си сега: Запознали сте се с мъжа си и изживявате най-прекрасните си години. Не се отделяте един от друг, той толкова много иска да ви е добре и да се чувствате щастлива, че решава да напусне работа и да се отдаде само и единствено на вашата пламенна любов. Грижи се за вас, готви ви, сервира ви закуска в леглото, завива ви когато ви е студено и не спира да ви прегръща и целува. Чувствате се сякаш ВИЕ СТЕ целият му свят – толкова е хубаво, нали? Каквото и да направите, дори да се скарате, той винаги ви прощава. Знаете, че нищо и никой не може да ви раздели! Но, ето че идва един ден, в който мъжът ви ви казва:

„Скъпа, моя братовчедка ще дойде на гости вкъщи (тези с по-голямо чувство за хумор могат да си представят, че идва „мама“). Толкова ще е хубаво, ще имаш компания, ще има кой да ти помага в домакинството и ще има с кого да делиш домакинските задължения“.

Замисляте се и дори ви звучи добре. Представяте си как си говорите всеки ден, докато миете чиниите или подреждате. Ще се забавлявате заедно, ще му разказвате за нещата, които са ви впечатлили през деня. Готино.

Скоро се появява братовчедката вкъщи, но тя изглежда толкова слабичка, нежна, малка и … определено не може да мие чинии. Мислите си, че й трябва малко време да свикне. Ама, колко време? Мъжът ви започва да се грижи за нея така, както се е грижил за вас преди – сервира й закуската, обяда, че чак и вечерята в леглото. Тя много капризничи, което ви дразни ужасно, а половинката ви се опитва да й угоди – прегръща я, утешава я когато е разстроена. С две думи – толкова много се суети около нея, че ви изкарва от равновесие. Започва да прекарва много време с нея. Защо го прави? Нали каза, че тя ще ви помага и ще се забавлявате заедно? А, излиза, че дори едни чинии не може да измие. Какво трябва да направите, за да си върнете онази любов и онези отношения, които сте имали преди? Може би да му кажете, че не я искате повече в дома си, да я разкара? Преди си бяхте по-добре, нали? Обаче, той ви отговаря:


 – Няма как да я върна, тя си остава завинаги при нас и ти трябва да я обичаш, тя е част от нашето семейство.

 – Каквооооооо? Ти шегуваш ли се, не сме се разбирали така? Искам да я върнеш там, откъдето си я взел! Не я искам! Не ми харесва! Тя разрушава всичко между нас – НЕ МОЖЕ да ме накараш да я обичам, защото я МРАЗЯ.


Обаче колкото и да викате, да се ядосвате и да плачете, виждате, че нищо не може да промените и започвате да се питате какво не направихте, че той има нужда от още един член в семейството? Какво има тя повече от вас? Започвате да вдигате шум около себе си, за да привлечете вниманието на мъжа си, но това само го ядосва и той започва да ви се кара (което е някакво внимание, все пак). След всички неуспешни опити, които правите да върнете нещата по старому, накрая се отказвате и единственото, което не сте пробвали е.. да се държите като нея.

„Ами, да! Ще спра да мия чиниите и ще искам отново да започне да ми носи яденето в леглото“. Само че това го изнервя още повече, защото му е трудно да угажда и на двете ви и накрая ви казва: „Миличка, хайде да те изпратя на спа с приятелки малко да си отпочинеш, аз също да поема глътка въздух?“ Чудесно, мислите си, иска да се отърве от мен, не ме обича вече… къде сбърках, какво стана …. Всичко е заради онази братовчедка!

Представихте ли си го? Как се почувствахте? Мислите ли, че сега ще ви е по-лесно да разберете какво преживява детето ви? Обяснявате ли си по-добре, защо плаче неистово когато го оставяте на градина или при бабите за малко по-дълъг период от време? Защо удря по-малкото си братче или сестриче? Как иска да привлече вниманието ви и какви усилия полага?

Почти всички деца преминават през този етап. Децата ви не са злодеи, които искат да наранят малкото и беззащитно същество – просто им липсвате. Липсва им вниманието, което губят, докато вие сте отдадени на бебето. Липсвате им, защото мислите ви сега са насочени към бебето и грижите около него.

Не е нужно сега да се съсипвате от вина, че не може да се клонирате и всяко от децата ви да разполага с идеалната версия на мама и тати. Уверявам ви, че правите най-доброто, на което сте способни! И за двете си деца! Знам също така, че всички майки искат да знаят повече, да правят повече, да могат повече. Затова ще ви дам някои насоки, които може да са ви полезни да намалите тревожността в децата и в себе си (оставям „открехна вратичка“, че и по-малкото дете има своите преживявания по отношения на по-голямото, както и на родителите, но ще „погледнем през неговите очи“ в някоя от следващите статии).

Не му казвайте, че ще го изоставите/оставите – повечето деца се страхуват да не бъдат изоставени, затова не подхранвайте тези страхове като му казвате „Ако не дойдеш веднага те оставям тук“ или „ Ако не слушаш, ще кажа на полицая да дойде да те арестува“. Децата възприемат всичко буквално и въпреки че вие не говорите сериозно, те няма как да знаят това. Алтернативен отговор може да бъде „ Аз тръгвам, защото бързаме и те чакам зад ъгъла“ или „Ще дойда да те взема след работа от детската градина, но сега трябва да тръгвам“.

Прекарвайте време с по-голямото си дете – Отделете си време, в което да бъдете само двамата. Кажете му, че искате да си имате време само за вас, отидете да се поразходите, да се повеселите, да си поговорите. За него е важно да усеща, че искате да отделите време за него. Така по-лесно ще приеме необходимостта да прекарвате по-голямата част от времето с бебето.

Говорете за чувства – Кажете му, че разбирате какво преживява в момента (важно е наистина да го разбирате) – “Разбирам, че ти е трудно и сигурно си ядосан, че бебето отнема цялото ми внимание, но аз бях непрекъснато и до теб когато беше бебе“. Може да покажете снимки от бебешкия му период, за да види как сте се грижили за него .

Включвайте го в грижите за бебето – Давайте му да подържи шишето с водата или да ви донесе чорапки и заедно да ги сложите на бебето. Валидирайте това: „Много ти благодаря, че ми помогна. Ти си страхотен батко/кака“.

Като семеен терапевт знам, че отношенията в едно семейство са сложно нещо. Те са низ от много малки жестове, думи, поведения, мисли и чувства, които формират всички нас като личности и определят начина ни на свързване с другите. Също така знам, че децата не се раждат „бели платна“, върху които да започнем да пишем, а носят богата история в себе си и цялата палитра от чувства и емоции. Това, което трябва да направим, е да ги научим какво да правят с тях – как да ги разпознават, как да ги изразяват и как да ги управляват.

Но първо трябва да започнем от нас самите, нали?

*сиблинг – (чужд.)(от Англ. sibling)– роден брат или сестра


Автор: Валентина Димитрова
Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“
Тел. за връзка и запазване на консултации: 0887 733 779

 

Мащеха

мн.мащехи, ж.

1.Несъщинска майка, съпруга  на бащата по отношение на неговите деца от предишен брак

2.Прен. Този, който се отнася зле, без любов и ласки

Това ще прочетете , ако решите да потърсите думата „мащеха“ в тълковния речник.
Освен това, от приказките знаем, че мащехата не е просто отрицателен герои, а е истинско зло. Тя иска да се отърве от Хензел и Гретел , като кара мъжа си да ги изостави в гората; унижава Пепеляшка или казва на съпруга си „Не ща дъщеря ти вкъщи! Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!“ (откъс от „Златното момиче“).
Това послание, което ни дават приказките, остава дълбоко вкоренено в нас като вярване към което се придържаме. Щом има втора жена, значи тя е мащеха, следователно – е лоша. Тя е „развалила семейството“ или е „отмъкнала мъжа“ (да ви кажа под секрет: много преди Нея този съюз е бил изчерпан).

Има много статии, за това как децата трудно приемат новия родител в семейството, какви емоционални процеси протичат в него, както и за болката на майката, обидата и отчаянието й. В редовете по-долу ще се опитам да ви представя една по-различна гледна точна. Тази на мащехата. Мащеха, която трябва да навлезе в живота на много хора, но всички я сочат с пръст и шушукат. „Погледни ги! Как не го е срам, да я води тук! Каква работа има тя на рождения ден на сина му като истинската майка ще е там“. Ами, има! Особено, ако това ще е жената, която ще се грижи, готви, чисти и пере на същия този син, всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца…

Но нека да се върнем малко по-назад във времето и да ви разкажа две съвременни приказки и как пътищата на героите в тях могат да се пресекат:

 „Имало едно време един мъж и една жена. Те работили заедно. Често правели така, че да се засекат „случайно“, за да могат да прекарат малко време насаме. Не след дълго пламнала любов между тях и заживели заедно. Последвала година пълна с емоции, излизали с приятели, показвали си колко се обичат и се носели на крилете на любовта. Решили да се оженят, родило им се момче и били много щастливи. Не минало много време обаче и започнали проблемите. Карали се за дребни неща, които бързо прераствали в големи скандали. Скоро станало така ,че не минавал и ден без да се скарат, детето станало агресивно и всички започнали да страдат. Накрая решили да се разделят. Така мъжът и жената отново били сами, но останало нещо, което винаги да ги свързва – прекрасното им дете.

Втората звучи така: „Имало едно време едно малко момиче. Момиче, което не спирало да мечтае да изживее своята приказка. Представяла си, че ще стане принцеса, с красиви рокли и дълги, сплетени коси.
Когато пораснала още малко, искала да срещне принца на бял кон, да имат поне 2 деца и да живеят щастливо и в охолство до дълбоки старини. Тя искала да усети щастието и не спирала да се опитва да го срещне, но никога не било това, което търси. Мъжете, с които излизала били или несериозни или прекалено обсебващи. Всеки път когато си мислела, че е готова да улови момента, той някак й се изплъзвал. До онази вечер. Вечер, която преобърнала живота й.“

Така нашето момиче от втората приказка срещнало мъжа от първата и било готово да „изиграе“ главната роля, без да подозира, че вместо да се превърне в Пепеляшка, й се паднала тази на мащехата.

Много често чувам хора от предишното поколение да казват: “Като че ли сега времето тече по-бързо, преди всичко се случваше толкова бавно. Ден не минаваше“. Сега времето не достига за нищо – движим се бързо по улиците, ядем бързо, пием водата на големи глътки, дори се обичаме „бързо“. Като терапевт се срещам с много хора, които искат да поемат по друг път, различен от този на партньора си. Забързани да търсят щастието си, страхувайки се, че „времето ги притиска“, често взимат решението да се разделят.

Статистиката показва, че всяка година в България се развеждат около 10 000 души като встъпват в брак около 20 000, което ще рече всеки втори! Този процес не е лесен – съпроводен е с много тъга, скръб по загубата, гняв, отчаяние, обида, обвинение.

Последното нещо, което може да искаме от хората в такъв момент е да проявят разбиране към „чуждия“ човек, особено ако в тяхната версия именно той е причината за разпада на семейството им. Но аз съм срещала много „мащехи“ и на тях никак не им е лесно и също имат нужда от разбиране и подкрепа. Моя близка ме допусна в приказката си, за да ми разкаже за своите преживявания, мисли и чувства от първо лице. Това е една непозната територия, за която не е подготвена.
Тя не е родител, а сега трябва да се превърне в такъв за детето на мъжа си. Дори не знае какво точно изпитва към него. Обича ли го? А като майка ли го обича? Има ли право? Той си има майка и тя знае, че никога няма да може да я замести. Не може да се конкурира с нея, но и не иска това. Трудно й е, защото всяка събота и неделя са заедно (или през седмица). Не, не ме разбирайте погрешно, разбира се, че й е приятно, но трябва да готви двойно повече, да се съобразява с неговия вкус, а и сега като имат още едно дете е доста по-изтощена.
Понякога доведеният й син е толкова груб с бебето, че се страхува да не го нарани. В следващия момент се самообвинява за тези мисли и ги задържа за себе си, за да не я изкарат чудовище, защото „той е такова ангелче“ и „на него много му се насъбра“. О, да има моменти, в които много се ядосва, но какво да му каже?! Коя е тя ,че да му се кара?!

Когато останат само двамата й е много трудно, защото не знае за какво да си говорят. Приятелски разговор ли да водят или възпитателен?
Често усеща, че нещо го мъчи, но не знае как да подходи. Не иска майка му да се ядоса, ако станат по-близки. Но той понякога й споделя, когато му е тъжно или има проблем в училище, но и него го е страх да я хареса. Защо ли? Ами, защото той също се опитва да свикне с новата ситуация и да намери местенце за нея в живота си. Но родителите често забравят, че децата са с огромни сърца и в тях има място за всичко, което обичат и могат да приемат.

Тя е другата жена, но и на нея й е трудно. Тя е мащехата, но и тя трябва да свикне с новата ситуация и има нужда някой да й каже, че е добра. Иска да й имат доверие, когато се наложи да вземе доведения си син от училище. Не иска да го изгони, а иска той да я приеме. Иска да разбере какво обича да яде, за да му сготви. Не иска да го отрови, а да се погрижи за него. Не иска да кара съпруга си да избира между нея и него, просто иска да намери своето място в живота му. И разбира, че тя няма една единствена роля . Понякога е нещо като негов приятел, друг път възпитател, роднина, приятелката на баща му, просто познат…
Понякога не само не я приема, но на моменти дори и я мрази. Често е объркана и се чуди тя ли е виновна, къде е сбъркала ?! Просто тя е мащехата и може за него сега да е с неясна роля, но в бъдеще да се превърне в сигурен съюзник. Как ще се развие животът й не знам, но тя вече има своята приказка и играе главната роля!  Все пак животът е доста динамичен и не се знае дали това, че днес си „Спящата красавица“, няма утре да бъдеш целуната от разведен принц…. с дете.

Автор: Валентина Димитрова
Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“
Тел. за връзка и запазване на консултации: 0887 733 779

Това е обяснението, което получават повечето момичета, когато се приберат от детска градина и разкажат на родителите си, че някой ги е ударил. Интересното е, че когато две момчета се „сбият“, родители и учители се събират, говорят с тях и размахват пръст, че така не се прави (в най-добрия случай би трябвало да се опитват да разберат техните емоции и какво стои зад това поведение и да им дадат алтернативни методи за справяне), НО когато някое момиче удари момче или обратното, родителите с усмивка на уста го успокояват и дори му се радват „Оо, щом те удря значи те харесва“.

Детето е объркано, но и някак подкрепено, че това е начин по който да покажеш и приемеш любовта на другия. В известен смисъл това е така, защото децата са в процес на разбиране на собствените си чувства и тези на другите и може наистина да изразяват „харесване“ като удрят или хапят, защото не знаят какво друго да направят, но тук идва ролята на родители, учители и на обществото. Наша задача е да се опитаме да ги разберем, да подкрепим техните чувства и да предложим АЛТЕРНАТИВА на поведението им. Ако просто се скараме: „Не така“, „Не го удряй“, „Престани веднага“, без да им дадем друг инструмент за справяне, ние ги лишаваме от единствения начин, който са намерили сами и повишаваме тяхната тревожност.

Ние живеем в култура, която все още дава всичко от себе си, за да отглежда насилници. Дете, което бива целувано и удряно от един и същи човек и този човек е най-важният за него – неговият родител, то израства с вътрешен конфликт.

Дете, което става свидетел на побоища вкъщи, също. В момента в обществото сме в ситуация на такъв конфликт, защото се изправяме срещу насилието и същевременно децата продължават да се възпитават с шамари. Възрастен, израснал с убеждението ,че е „станал човек“, защото е „ял здрав бой, който си е заслужавал“ е много вероятно да предаде това послание и на своите деца. Или пък, не дай си Боже, някой да е по-буен или “непослушен“, то тогава вероятно „му е бил малко боят“. Конфликтът, в който живеем се потвърждава и от факта , че навсякъде говорим за „нашите деца“, а когато видим на улицата някой да издърпа ухото на детето си или да му плесне един шамар, не се намесваме, защото това е тяхното дете и те най-добре знаят как да си го гледат. Същото е и когато чуем викове от съседите – какво да направим, това техен или наш проблем е? Съдници ли сме или спасители? Съучастници или жертви? Жертви на едно общество, което ни е превърнало просто в наблюдатели, където „Гошко само го бият“..

Когато говорим за домашно насилие е важно да не се изпуска от фокус както личността на насилника, така и на жертвата, защото те много често са взаимнозаменяеми. Всеки насилник е бил жертва в детството си (важно е да се знае, че не всеки, който е бил насилван ще стане насилник), което не може да бъде оправдание за поведението, но може да бъде обяснение. Изграждаме част от възприятията си за света на базата на много семейни и културни вярвания и ценности, които се предават от поколение на поколение. Едно такова семейно вярване е,че мъжете са по-силни от жените. Често любовта от бащата към сина му е условна – тя зависи от изпълнението на определена дефиниция на мъжественост. Например никога да не показва страх, да има готовност да се бие всеки път, когато усеща, че обиждат него или някой от семейството му, никога да не се вслушва в мнението на жени или винаги да използва физическа сила когато го заплашват. Същевременно обаче, понякога синът се чувства изплашен, тъжен и се нуждае от защита, но има забрана към тези „женски чувства“ иначе няма да бъде приет от бащата. Подкрепяйки съпруга си, майката започва да се гордее с него като го окуражава да се бие сам. Възможно е да се съпреживява като любимец на майката, защото е „мачо“, за разлика от брат си, например, който винаги е закрилян от нея. Когато същият този син порасне и създаде семейство и жена му го заплаши, че ще го напусне, той започва да изпитва онези чувства които са „немъжки“, а те са неприемливи за него и тогава „му причернява“.

При жените също, естествено, се наблюдава предаване на ценности, като една от тях е, че са длъжни да пазят семейните взаимоотношения с цената на всичко. По този начин дъщерята, подобно на своята майка, постепенно започва да измерва своята стойност с успеха или неуспеха на опитите да се свърже и установи връзки с другите, да обгрижва съпруга си. Това, че е влязла в съюз, който я поставя в ролята на жертва не означава, че тя е слабохарактерна или е в болезнена зависимост, ами е нещо като утвърждаване на женския идеал – само тя може да помогне на насилника, само тя усеща неговата слабост, защото тя е по-силна и той не може без нея.

Въпреки всичко отговорността си остава на насилника-изборът да удари масата или възглавницата вместо жената или да излезе от помещението, да отиде да се поразходи, докато му отмине гневът, е негов.

Това се отнася и за родителите! Колкото и да са изморени, колкото и да им е трудно, те имат избор да НЕ ударят децата си, а да направят нещо друго. Да се отдалечат от него, да си поемат дълбоко въздух, да отидат в другата стая, докато се успокоят. Да дават послания на своите момчета ,че и най-силните изпитват страх понякога и сълзите не са нещо срамно – че любовта им е безусловна! Да дадат правото на своите дъщери „да се провалят“ в опитите си да опазят семейството с цената на всичко. Да бъдат насреща, когато им се наложи да се върнат обратно при тях, защото „не са си виновни сами“ за това положение – виновни сме всички ние!

 Затова нека да прегръщаме повече децата си, без да се притесняваме ,че ще ги „разлигавим“. Нека говорим за собствените си чувства и да полагаме повече усилия да разбираме и техните. Да не им „забраняваме“ да плачат, да се страхуват или да са ядосани, нека се опитаме да им подадем ръка – ръка, на която могат да разчитат. Защото не всяка вдигната ръка наранява, понякога тя може и да гали..

Автор: Валентина Димитрова, терапевт и съ-основател на Център за семейно щастие „Нюанси“
Ако прочетеното тук докосва струна и сте готови да поговорите за това, то може да ме потърсите на телефон 0887 73 3779 за запазване на консултация.

Наричат ги “онези” жени.
Жените, които имат “всичко” – любящо семейство, успешна кариера, добри приятели. През деня изглеждат щастливи и доволни от живота си, а нощем ридаят безутешно и дават израз на всички онези чувства, които толкова старателно прикриват през деня…

Таня беше една от тези жени. Разказваше как месеци наред плачела всяка нощ “тайничко”, за да не събуди съпруга си и за да не разбере той, че тя не е щастлива. “Той нямаше да разбере, дори аз не разбирах себе си. Имах живот, за който всички мечтаеха… Аз ТРЯБВАШЕ да бъда щастлива и благодарна за него. Но в действителност се чувствах празна и някак изгубена. Депресията навлизаше все по-сигурно в моя живот. Сълзите през нощта бяха моето единствено спасение. Чувствах се смазана и изтощена. Всеки ден трябваше да се справям с толкова много неща – децата, уроците, пазаруване, готвене, домакинстване…

В работата бях затрупана от тонове проекти, крайни срокове и очаквания за перфектно изпълнение. И когато към това се прибавеха усилията, които полагах, за да угодя на всички…, да бъда мила, разбираща, лоялна… силите ми бяха “на ръба”. Аз никога нямах време за почивка и отмора. Не помня от кога не бях чела книга или да се разходя сама някъде на спокойствие. Не помня от кога не бях следвала МОИТЕ желания и нужди. Те бяха “напъхани” в най-недостъпното чекмедже на моя списък с неща за вършене и бяха изгубили своята красота и блясък.

Бях попаднала в един порочен кръг на “работа, домашни задължения, ядене, сълзи, сън” и не можех да изляза от него. Прекалено много хора разчитаха на мен, зависеха от моята помощ и разчитаха на моята подкрепа. Не можех да ги предам. Те щяха да бъдат разстроени, недоволни и дори ядосани. И щяха да бъдат много разочаровани, ако откриеха истината: че не бях достатъчно силна да се справя с всичко, че бях един провал.

Така мислех до нощта преди нашата среща – когато за пореден път стисках мократа от сълзи възглавница и си мислех, че не мога да продължавам така, защото този “товар” ме убиваше бавно…”

Таня е една от многото жени, които страдат заради желанието си да угодят на останалите и да бъдат перфектни в различните житейски роли – на съпруга, майка, приятелка, служител. Но рано или късно тези жени губят своята мотивация и енергия и започват да страдат. Някои от тях, като Таня, плачат нощем, други се затварят в себе си или стават гневни, а трети губят сили и смисъл дори да станат от леглото сутрин.

Тези жени не разкриват по никакъв начин колко им е трудно да се справят с всички задължения и отговорности в ежедневието. Те са  усмихнати и изглеждат доволни от нещата, които правят. По никакъв начин не показват, че им е трудно или че имат нужда от помощ. И основната причина за това е страхът да не разочароват хората около себе си и да се лишат от похвалата, признанието и благодарността им. А те наистина имат НУЖДА от тях, защото са “пристрастени” в това да обслужват другите. Даже с цената на себе си.

Компулсивното желание да обслужват или да угаждат на другите в крайна сметка ги изтощава толкова много, че в един момент те нямат енергия и сили за нищо. Много от тези жени споделят, че “губят” себе си и започват да правят нещата, които другите очакват от тях, а не тези, които обичат. Чувстват се необичани и уязвими, защото единственото, което правят е да дават, но не и да получават обратно. Съсипват здравето си, защото в желанието си да угодят на другите, забравят себе си и своите нужди.  И изпитват огромна вина, когато поради една или друга причина не успяват да се справят.

“От къде идва нуждата да угаждат на другите? Как да спрат да го правят? Как да излязат от порочния кръг? “ Тези въпроси си задават жените като Таня, които в крайна сметка осъзнават колко много щети нанася компулсивното желание да угаждат и искат да му кажат “СТОП”.

Таня решава да потърси професионална помощ след разговор с позната, която й споделя колко добре се чувства откакто ходи на терапия. Таня се колебала известно време, но след още няколко безсънни нощи решава, че трябва “да опита”.

Днес, година след първата ни среща, Таня е различна.

Тя споделя с въодушевление за времето, което отделя само за себе си – “ да почета книга, да пия чай или просто да се разхождам сама и да се наслаждавам на красивата есен”, без да чувства вина, че не прави нещо за другите или страх, че ще бъде отхвърлена от тях.

Защо на толкова жени като Таня им е трудно да приоритизират себе си? Защо изпитват вина, когато го правят?

Отговорите на тези въпроси са трудни, но в основата им стои ниската себеоценка. Тези жени угаждат на другите, защото вярват, че не са достатъчно добри за тяхната обич, приятелство, уважение и внимание. Защото вярват, че не го заслужават.

Те са израснали с убеждението, че другите ще ги толерират само, ако те са им полезни и ги обслужват. А мисълта, че могат да бъдат изоставени, защото не са се справили ги ужасява.

Ниската себеоценка е причината за страха от изоставяне. А страха от изоставяне поражда вина. И всичко това води до натиска да правят повече, да бъдат по-добри и по-старателни в това, което правят.

Така обслужването и угаждането на другите се превръща в пристрастяване, което по някакъв начин компенсира ниската себеоценка и уважението към себе си.Дълбоко в себе си тези жени вярват, че са нежелани, неприемливи и безполезни. И единственият начин да променят това е като угаждат на другите и получават техните похвали и благодарности.

Но желанието за угаждане е само симптома, истинският проблем е много по-дълбок и е свързан със себеоценката, с научаването да уважаваш себе си и да разбираш, че си ценен не само, когато даваш.

Таня извървя дълъг път към себе си. Със свито сърце и огромен страх тя каза на съпруга си, на колегите и приятелите, че е много изтощена и под огромен стрес. Тя призна, че има нужда от време за себе си. И те я разбраха. Уважиха нейните нужди и я подкрепиха.

Това беше първата стъпка, която бавно и сигурно поведе Таня към себе си, към нейните потребности, към нейните мечти. А те я чакаха, малко прашни, но все още готови да я поведат към ЩАСТИЕТО – нашето, личното…

Автор: Кръстина Тоткова

Ако и вие усещате, че не успявате да споделите свой проблем с близките си, съветваме ви да не чакате. Не се давате в мъка, сълзи и отчаяние. Терапията е едночасова сесия, в която да поговорим, да споделите в конфиденциална среда какво чувствате и заедно да потърсим пътя към това да върнете щастието в дните си. Потърсете ни на телефон 0882/ 432 024 или в съобщение до страниците ни в социалните мрежи. 

„Трябва да  обикнем първо себе си“… Дрън – дрън, не ми казвай КАКВО да направя,  кажи ми КАК!

„Трябва да  обикнем първо себе си“/ „Промяната започва от теб“;

„Осъзнаването е първата стъпка към промяна“

и т.н. и т.н. Това са така наречените „паразитни изрази“ в днешно време. В почти всеки фейсбук профил може да намерим такава сентенция и това е чудесно, но тук идва големият въпрос, който си задават немалко хора – КАК?
Как, аджеба, да обикна първо себе си, какво трябва да направя? Звучи лесно, дори някак логично, че това е разковничето на щастието ни, но има хора, за които това звучи странно, смешно, дори понякога страшно – какво значи да обичам себе си, не ме ли прави това егоист в очите на другите? Как да разбера въобще обичам ли се? Достатъчно ли е? Какво трябва да изпитвам?

Това също са сложни за отговор въпроси, защото всеки човек е различен (ха, още нещо, което „никога не сте чували“). Всеки е изминал своя път, имал е своето детство, срещал е различни хора по пътя си, които са го променяли, обичали, обиждали, карали са го да се чувства добре, зле, щастлив, недооценен, окрилен… и още и още…богата и пребогата палитра от чувства и емоции.

Трябва ли да сме осъзнали нещо, за да започнем да се променяме? Тук отговорът е и да и не. Да, когато осъзнаем или почувстваме че мястото, на което се намираме не ни харесва ние се опитваме да се преместим. Понякога, обаче хората седят на това място, въпреки че не искат да са там. Тези хора се уморяват лесно, нямат тонус и енергия, често се карат с близките си, нямат настроение или обратното – имат прекалено много енергия, която не могат да канализират и заливат околните с нея.

И в двата случая може да говорим за хора, които не се харесват, не са удовлетворени от живота си, но може би са се примирили. В моята практика често клиентите ми казват, че не знаят какво точно ги мъчи, но не се чувстват добре – тъжни са, нервни са, не могат да се познаят, не могат да определят причината, но не са щастливи.

На всички тези хора искам да кажа, че посоката на промяна може да се обърне. Не, не е задължително да сте осъзнали нещо и да искате да го промените, не е нужно да ви се е случило нещо, за да се обърнете към себе си и да прекарате малко време с най -важния човек в живота ви – Вие самият. Просто го направете! Кажете на околните , че имате важен ангажимент (а нима не е така?!) и действайте! Следствие на това събудено любопитство към вътрешния си свят, може да откриете нещо за себе си, което сте позабравили или не сте подозирали, че носите!

Ще ви дам няколко техники, които може да използвате и да поканите себе си на едно вълнуващо приключение:

 

Отидете на кафе или на ресторант сам и се почерпете – насладете се на всяка глътка, на всяка хапка, без да бързате, без да гледате часовника . При желание за тази среща винаги ще се намери някой, който да гледа децата за един час  или да се погрижи за вечерята.

Пуснете си хубава музика и напишете писмо до себе си – напишете всичко, което харесвате в себе си, всичко от което се страхувате, всичко за което копнеете и мечтаете (не забравяйте да се почерпите и с чаша хубаво вино!).

Погледнете се в огледалото – благодарете на себе си за всичко, което сте и вижте колко сте специален. Кажете си, че харесвате очите си, обичате скулите си или.. открийте нещата, които наистина харесвате в себе си и ги назовете на глас!

Затворете очи! Обгърнете се с две ръце и постоите така няколко минути, погалете се и усетете подкрепата, която си давате!

 

В началото може да се чувствате малко неловко или странно. Ако е така, значи не сте прекарвали много време със себе си и това е време да се промени!

Автор: Валентина Димитрова
Телефон за контакт: 0887 7337 79

Ако тази статия ви е харесала, предлагаме да преминете към първата стъпка. Ако искате да я споделите и да се отпуснете на чаша вино, то заповядайте на нашето събитие „Премълчаното писмо“ на 11.10. Повече информация прочетете тук: Премълчаното писмо